[ Hekt News independent ]

Замина си почти и август, наближава есен… Лоша работа.

Ей тука една снимка за късмет.

Дойде и краят на лятото. Да, на сезона лято, не само на лятната ваканция. След няколко неуспешни опита на слънцето да повиши температурите, то окончателно се отказа. В момента цари температура от порядъка на 15°C, която може да се разглежда като средна за последния сезон. Ветрове вият, дъждове валят… Какво се случва с времето и колко хора въобще си задават този въпрос?

Глобалното затопляне. Това за повечето хора е нещо като “войната срещу тероризма” - един вид номенклатура, употребявана често от така наречени специалисти, говорещи по телевизия и радио. Зад това определение не се крие нищо повече, смята обществото. Визирам глобалното общество, не само на нашата или на еди-коя си държава. Разяснено с прости думи това не предизвиква очакваната реакция, тоест всеки от нас да се замисли какво точно върши и какво е влиянието му, а възклицания от сорта: “Да бе да, може ли пък да не допринасям аз точно за това като се пръскам с аерозоли или като си карам колата? Нали още милиони и милиарди други го правят?” По-често дори това не предизвиква никаква реакция, ами просто превключване на телевизионния канал или смяна на радиостанцията.

А глобалното затопляне е проблем не от ден или два, а от десетилетия, да не кажа векове. Откъде се взеха изведнъж тези порои, които потопиха Чехия през 1998; Германия, Чехия и други през 2002; България, Швейцария и Германия през тази година? Защо Португалия страда от най-ожесточените пожари в историята си? Защо през последния летен сезон имаше само 3-4 дни с температури над 30°C? Никак не ми е приятно през август да нося жилетка или пуловер, когато съм очаквал да се разхождам в приятно слънчево време с къс панталон и тениска.

Но решение на проблема едва ли ще се намери. Няма достатъчно мислещи хора на тази планета, а прекалено много мислещи се за важни. Фирмени интереси са по-висши от закони и предписания, а народът е като цяло егоцентричен.

Това са последните мисли, които ще публикувам този месец. Сега ми предстои преместване в ново жилище и няма да има интернет за няколко дни, което от друга страна е добре, защото така ще мога да се концентрирам върху завършването на албума си. Надявам се само да има поне 3-4 човека, които ще прочетат горните редове и ще се замислят. А най-добре би било следващия път, когато им предстои излизане до близка цел да не посегнат към ключовете за колата, а да се качат на велосипеда си и да пробват да карат в смога, носещ се из градовете. Аз лично имах проблем дори ходейки пеш по улиците на Стара Загора.

В Берлин, град с почти 4 млн. души, по-малко дървета от Ст. Загора и огромно количество автомобили, въздухът е доста по-чист. И Берлин допринася за глобалното затопляне, обаче най-вероятно в степен, еквивалентна на тази на родната ми Загора.

Завърнахме се успешно след 2-3 седмици на родна земя. Впечатления остават винаги, колкото си искаш, обаче негативните от последните ни часове остават най-силни.

Много се зарадвах да видя посрещаческата акция на Рес и Млоски на летище Варна! Да благодаря още веднъж на момчетата искам и оттук. Биричка не пийнах тогава с тях, ама за следващия път им обещавам непременно!

Радост ми достави и възможността да поработя по музикални теми с гражданина Oppidan. Започнахме интересна работа, която за съжаление забравих да си копирам, за да поработя и аз по нея. Завъртяхме се пак около 4/4 размер, но само за около 2-3 минути. Малко след това се видя, че работата няма да бъде толкова проста и затова преминахме на по-интересните 6/4. Очаквайте след време издание на stigae records, даващо отговора на задачата.

Най-доброто беше разбира се, че отразих поне 47 риболова с родителите ми и Кристина. Порадвахме се идвамата на кулинарните умения на майка ми също така. Въобще вкъщи беше възприятно - спокойствие и силна храна, както препоръчва доктор Бързаков. Пообиколихме интересни места из България, като например Трявна, Пловдив и др. Снимки може и да се появят, а може и да не.

Но както споменах в началото, негативните преживявания от последния ден изтриха натрупаната енергия от положителните емоции. Като начало пътуването Стара Загора - Варна с автобус беше един мега кошмар. Седяхме най-отпред, което ни предостави уникалната възможност да не заспим въобще, наблюдавайки какви свинщини шофьорът правеше. Говоря за свинщини по пътно-транспортната мрежа. Не искам да се впускам в единични описания на всяко едно прегрешение, защото няма нужда да пиша роман в три тома. На Кристина и прилоша от друсането и клатенето още през първия час. Също така на мен ми прилоша, което никога досега не ми се беше случвало. Кристина бе твърдо решена да иска номера на шефа на автобусната фирма и да подаде оплакване. Наложи се да я разочаровам, че абсолютно нищо няма да постигне.

Криво-ляво пристигнахме и поседнахме да пием кафе. Малко по-късно похапнахме пица с господин Рес и неговата другарка, разговаряйки за множество неща. За миг тази приятна среща почти разсея яда ми от ранното пътуване, но след като тя приключи и г-н и г-жа Рес продължиха по задачите си, работата започна отново. Застанахме на спирката на автобус 409 срещу катедралата и зачахме. Десетина минути нищо не се случи. След това закапаха едри капки от съвсем бързо почернялото небе и едва успяхме да се скрием под 4 м² голямата площ на автобусната спирка и дъждът се изля. Улиците се превърнаха на реки за отрицателно време и просто нямаше как някой селянин да мине с колата си и да ни опръска. Така и се случи и колата на въпросния, която има нещастието да спре на 5 метра след спирката, биде посипана с дъжд от “благопожелания” и (буквално) оплюта от нас. Само чаках тъпанарът да излезе, за да го сритам по най-ожесточения възможен начин.

Минутите течаха, а автобус не идваше. След като почакахме около 40 минути се отказахме от тази идея и за да не изтървем самолета, се наложи да хванем такси. Одраха ни кожата разбира се, но нямаше как. Прежалихме парите и се наредихме на опашката за чек-ин. Самолетът беше единственото превозно средство, което не ни вкара кофти филми. От летището в Берлин нямаше директен влак към къщи, защото те нещо пак ремонтираха. Прекачвахме се 2-3 пъти докато стигнем до нашата спирка.

И така, след поне 12 часа напрежение и умора от товара на куфари, чанти и плочи, ние пристигнахме в така жадуваната ни къща. Няколко минути по-късно се отдадох на сладък сън.

Силно се надявам, следващия път като се прибера към България, поне някакъв малък прогрес да забележа. Досегашната равносметка е 5 прибирания - 5 пъти голямо разочарование. Разочарование от безмисловността и глупостта на масата на българския народ. Също и тяхното високомерие и гордост, които нямат никакво покритие и които никаква политика не би променила…

Може би само диктатура, по-лоша от тази на Саддам Хюсеин, би променила малко нещата.