The Ditch
Явно съществуват два свята на тази земя. Единият е имагинерен, непрестанно предъвдкван от западни медии и съществуващ само в тях и главите на зрители от западния свят. Другият е реалността - брутална, безмилостна, случваща се с и без нашето съдействие.
Имагинерният свят има силни поддръжници - политика, образование, икономика. Целия западен свят се има за “демократичен”, притежава една “функционираща система” и носи всекиму “добро и благоденствие”. В него Хартата за правата на човека се зачита и тези права се спазват. Системата си възпитава все нови и нови елементи, които в последствие я управляват, развиват й икономиката, разширяват влиянието й. В него войните срещу беззащитни малки и бедни държави са оправдани, хилядите и милионите цивилни, невинни жертви са паднали в името на нещо съкровено.
Този свят ни се натяква ежедневно в цялостния обхват на сетивата ни. Хилядите телевизионни и радиоканали мърморят безспирно с цел да ни запознаят с цялото величие на запада.
Дали обаче може да се оправдае убийството на човек, било то и при военни обстоятелства?
А още по-малко, дали може това убийство да се оправдае с твърдението, че една по-добра система ще бъде инсталирана, която ще предотврати бъдещи подобни убийства?
Дали това твърдение, употребявано и в миналото, има някакво действително доказателство или поне индикатор, сочещ евентуалната му вярност?
Изпаднах пак в купчина реторични въпроси, както се случи и с Харолд Пинтър при връчването на нобеловите награди. Отговорът обаче на тези въпроси се крие още в първите 20-30 страници от “People Without Rights. Kosovo, East Timor and The West” на Ноам Чомски. Всъщност той от край време се занимава със задаването и търсенето на отговори на подобни въпроси, така че което и да е произволно избрано негово произведение ще донесе всекиму светлина по пътя към реалността.
Уилям Пен казва: “Остави народа да вярва, че управлява и той ще се остави да го управляват.”
Което ни връща към сегашната ни система и нейните поддръжници. Според медиите няма гласове като моя, надигащи се в гръмогласен протест срещу унищожението на народи и природа. Нито в западна Европа, нито в САЩ, нито където и да е. Единствените протестиращи биват сложени в кюпа “терористи” и завлечени в лагера Гуантанамо или подобните му. Тоест радикали, на които средностатистическият човек никога няма да се довери и чиито мотиви никога не се споменават.
Изведнъж обаче (а може би и за пореден път, но как да помни човек всичко от тази пожарникарска струя от информация, обливаща мозъците ни), в първия ден от май 2006 година, на празника на труда, така оплют и оплюван от самоназоваващите се “демократични сили” от цял свят, стената от едностранчиви аргументи се поразпука леко. Радио Германия например говори доста изчерпателно по темата синдикати и тяхната трансформация през последните 40 години. Как от организация, помагаща на производителния процес, те бяха превърнати в единствения елемент спиращ “красивата икономика” на либерализирания пазар.
Не че е лошо това им качество, но как да го знае това човек, когато никой не му е казал, аджеба, какво му е толкова лошото на либерализирания пазар, че милиони студентчета да протестират по цял свят?
Либерализираният пазар е просто един от множеството елементи на имагинерния свят - функциониращ и носещ благоденствие. А че е имагинерен ни казва дори и един от най-големите мозъци, работел по развитието му - Джоузеф Стиглиц - носител на нобелова награда по икономика и бивш президент на Световна Банка.
Но нужно ли е да влизаме в такива подробности, за да се доберем до истината, че сме я загазили здравата и че ако не предприемем нещо съвсем скоро, ще се натресем с пълна скорост в канавката?
Радио Германия проведе в същия този ден подробен репортаж на тема “Поп музика и политика: промяната в американската поп-сцена”. Подробно се разказа какво точно се случва и защо Мадона изведнъж запява срещу Джордж W. вместо да кудкудяка за любов или някоя друга присъща й тема. А и не само Мадона - Пинк, Пърл Джам и други поп-изпълнители, както и почти цялата хипхоп-сцена.
За да обобщя леко, дори и главни елементи на имагинерния свят вече се събуждат и откриват, че нещо доста неприятно мирише.
Колко ли трябва ние да видим още, за да се събудим от опияняващата смрад на собствените ни изпражнения?
